BLOG CHALLANGE 4: На тавана

Този разказ е част от седмичното състезание за блогъри BLOG CHALLANGE. Темата е зададена от Деси Бошнакова – победител от предния кръг. Победителите се определят по броя коментари и гласове в Svejo.net.

Ако разказът ви хареса, моля подкрепете ме като оставите коментар под публикацията и гласувате в Svejo. Анонимните коментари не се зачитат!


Имаше един човек на име Добри. Добродушен и кротък, единствено дете на майка си и баща си. Сега вече наближаваше четиридесетата си година, но не беше женен, живееше сам. Работеше в центъра на града, където беше и квартирата му, но често можеше да го срещнеш в покрайнините, където имаше еднообразни, сиви, скучни блокове. Между жилищните сгради, където нямаше паркинг, се показваше някоя малка тревясала градинка, нашарена с боклуци.

Добри наминаваше почти всяка събота. Паркираше колата си до някоя изоставена бръкма и влизаше в запуснатия вход на един висок блок. Отиваше при старата си майка. Тя живееше сама вече близо пет години, откакто я напусна съпругът й. Добри помагаше с каквото може – пазаруваше, чистеше, понякога готвеше. Изпълняваше молбите на майка си, а често и не чакаше да го пита, за да свърши нещо.

Този съботен следобед, Добри имаше да решава далеч по-важни неща, но въпреки всичко пак избра да посети майка си. В главата му се мътеха мисли, които можеха изцяло да променят начина му на живот, всекидневието, с което бе свикнал през годините. От него се изискваше само решението.

Той паркира пред блока и тръгна по стълбите. Опита се да забрави тревогите си и почти стана.

Влезе при майка си, която го посрещна с топла усмивка, както винаги. Този път му беше приготвила и ябълков кекс. Имаше една молба за Добри и тя бе да вземе старото кресло на баща си да го качи на тавана. Това кресло беше любимото на баща му. На него старецът стоеше с часове – четеше вестник, прилежно решаваше кръстословиците, после вадеше своя стар тефтер и записваше нещо, отпийваше глътка от любимия си ментов чай и така час по час. Какво точно пишеше в тефтера си никой не питаше – работил години като учител по математика, той сигурно си записваше сметки и разходи или нещо подобно. Когато минаваха покрай него, старецът просто се усмихваше и замислено кимаше глава. Сега неговото любимо кресло беше доста овехтяло, стоеше в единия ъгъл на стаята и само навяваше тъжни спомени на възрастната жена. Тя поиска да се освободи от него, но не искаше да го изхвърля.

Добри поседна за малко, хапна кекс и пийна чай (той пиеше кафе само сутрин, а пък майка му никак не пиеше по препоръка на доктора). След малко точно преди мислите му отново да се забъркат във всевъзможни дилеми, той стана и се зае с поставената му задача. Грабна креслото и се запъти по стълбите. С този тежък и неудобен предмет той се поизмъчи, въпреки че до тавана имаше само 3 етажа. Като стигна до тавана, установи, че е взел грешен ключ. Върна се и взе правилния. Отвори и вкара масивния стол. След миг вратата хлопна, а след нея и креслото тропна на новото си място. Малкото прозорче беше открехнато и беше станало течение. Добри изгони един гълъб, който си почиваше на перваза и затвори прозореца.

Птиците не бяха правили поразии, явно прозорчето е било съвсем леко открехнато. Въздух беше влизал, но пак всичко миришеше на застояло. Пелена от прах покриваше изоставените предмети. Добри реши да поседне за малко – миг на уединение и почивка от препускането по стълбите. Може би сега щеше да му се избистрят нещата, за които имаше да мисли, искаше не искаше, трябваше да измисли нещо и нямаше как да сподели с някой. Огледа стаята и видя множество от старите си вещи, някои запазени играчки, един дървен самолет, поставен върху кашон. Взе самолета, подарък от рожден ден и скъп спомен от детството, и го огледа. В този миг забеляза и стария прашен тефтер на баща си. Нямаше как да го сбърка – не много голям тефтер подвързан с изтъркана от времето кожа. С любопитство го отвори и даже остана дълбоко зачуден, че вътре нямаше никакви сметки, нито задачи по математика, нито цифри. Беше изписан от край до край. Тогава седна и зачете:

“Имаше един човек на име Добри. Добродушен и кротък, единствено дете на майка си и баща си….”

…………………………………………………………………………….

Снимки: http://sailpony.com/Photogallery2/Non%20Human/window%20dove%202.jpg

http://www.museumoflondon.org.uk/English/Collections/OnlineResources/X20L/objects/record.htm?type=object&id=142474

Имаше един човек на име Добри. Добродушен и кротък, единствено дете на майка си и баща си. Сега вече наближаваше четиридесетата си година, но не беше женен, живееше сам. Работеше в центъра на града, където беше и квартирата му, но често можеше да го срещнеш в покрайнините, където имаше еднообразни, сиви, скучни блокове. Между жилищните сгради, където нямаше паркинг, се показваше някоя малка тревясала градинка, нашарена с боклуци.

Добри наминаваше почти всяка събота. Паркираше колата си до някоя изоставена бръкма и влизаше в запуснатия вход на един висок блок. Отиваше при старата си майка. Тя живееше сама вече близо пет години, откакто я напусна съпругът й. Добри помагаше с каквото може – пазаруваше, чистеше, понякога готвеше. Изпълняваше молбите на майка си, а често и не чакаше да го пита, за да свърши нещо.

Този съботен следобед, Добри имаше да решава далеч по-важни неща, но въпреки всичко пак избра да посети майка си. В главата му се мътеха мисли, които можеха изцяло да променят начина му на живот, всекидневието, с което бе свикнал през годините. От него се изискваше само решението.

Той паркира пред блока и тръгна по стълбите. Опита се да забрави тревогите си и почти стана.

Влезе при майка си, която го посрещна с топла усмивка, както винаги. Този път му беше приготвила и кекс. Имаше една молба за Добри и тя бе да вземе старото кресло на баща си да го качи на тавана. Това кресло беше любимото на баща му. На него старецът стоеше с часове – четеше вестник, прилежно решаваше кръстословиците, после вадеше един свой стар тефтер и записваше нещо, отпийваше глътка от любимия си ментов чай и така час по час. Какво точно пишеше в тефтера си никой не питаше – работил години като учител по математика, той сигурно си записваше сметки и разходи или нещо подобно. Когато минаваха покрай него, старецът просто се усмихваше и замислено кимаше глава. Сега неговото любимо кресло беше доста овехтяло, стоеше в единия ъгъл на стаята и само навяваше тъжни спомени на възрастната жена. Тя поиска да се освободи от него, но не искаше да го изхвърля.

Добри поседна за малко, хапна кекс и пийна чай (той пиеше кафе само сутрин, а пък майка му никак не пиеше по препоръка на доктора). След малко точно преди мислите му отново да се забъркат във всевъзможни дилеми, той стана и се зае с поставената му задача. Грабна креслото и се запъти по стълбите. С този тежък и неудобен предмет той се поизмъчи, въпреки че до тавана имаше само 3 етажа. Като стигна до тавана, установи, че е взел грешен ключ. Върна се и взе правилния. Отвори и вкара масивния стол. След миг вратата хлопна, а след нея и креслото тропна на новото си място. Малкото прозорче беше открехнато и беше станало течение. Добри изгони един гълъб, който си почиваше на перваза и затвори прозореца.

Птиците не бяха правили поразии, явно прозорчето е било съвсем леко открехнато. Въздух беше влизал, но пак всичко миришеше на застояло. Пелена от прах покриваше изоставените предмети. Добри реши да поседне за малко – миг на уединение и почивка от препускането по стълбите. Може би сега щеше да му се избистрят нещата, за които имаше да мисли, искаше не искаше, трябваше да измисли нещо и нямаше как да сподели с някой. Огледа стаята и видя множество от старите си вещи, някои запазени играчки, един дървен самолет, поставен върху кашон. Взе самолета, подарък от рожден ден и скъп спомен от детството, и го огледа. В този миг забеляза и стария прашен тефтер на баща си. Нямаше как да го сбърка – не много голям тефтер подвързан с изтъркана от времето кожа. С любопитство го отвори и даже остана дълбоко зачуден, че вътре нямаше никакви сметки, нито задачи по математика, нито цифри. Беше изписан от край до край. Тогава седна и зачете:

“Имаше един човек на име Добри. Добродушен и кротък, единствено дете на майка си и баща си….”

Публикувано на моите писаници и тагнато, , . Запазване в отметки на връзката.

12 отговора към BLOG CHALLANGE 4: На тавана

  1. Страхотен разказ! Много ми харесва завършека🙂

  2. Dessi Boshnakova каза:

    Добри, добър – добра – все неща, които страхотно ти отиват. Успех!

  3. Мила каза:

    Харесва ми, много🙂 ….. съвсем скоро по малко по-различен начин попаднах на такъв тефтер. Зачетох го с огромно любопитство…. влизаш в нечий свят и гледаш през неговите очи… това не ти гарантира веселост и само усмивки.. но ти дава нов поглед. Погледът на другия човек.

  4. Elisanta каза:

    Интересен край! Добре написано!

  5. marsian каза:

    като чуем ‘таван’ явно всички си мислим за почти едно и също:)
    един глас и от мен, ‘колега’:)

  6. bulpete каза:

    Поздравления! Става още по-любопитно, когато ми идват асоциации с част от персонажите и случките! Калин нали трябваще да качва на тавана някаква мебел?!

    • bebona каза:

      Всъщност всичко е плод на моето въображение. Дори не знам какво е трябвало да качва Калин на тавана🙂

  7. UZI-то каза:

    По-добре е въображенито ти да дава (макар и такива) плодове, отколкото да дава на късо. А таваните са scary!

  8. Хриси каза:

    Поздравления!
    Краят наистина е неочакван, а това е задължително за разказа!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s